То си личи по броя на постингите за последните две години. Ама сега няма на къде, трябва да бъда полезен.Бях много добре подготвен за интервюто и се чувствах като пред добре подготвен тежък изпит. Изпитвал съм го многократно. На сутринта се събудих без часовник още в 6:00, имаше си го напрежението.
Имаше преди коментари за облеклото, предположих че в хотела мосюто ще се чувства у дома и няма да е много официален (наистина, беше само по риза) и облякох сако, риза и дънки. Дънките приличаха на панталон, ама си бяха дънки.
Чанта не намерих, та грабнах един черен плик на Boss за дрехи. И плика си беше много елегантен, ама плик. В главата ми беше изречението на един мой добър приятел: Ти наистина си това което си писал и знаеш каквото знаеш, така че смело напред. И не ми пукаше че нося документите си в плик.На Гергьовден имаше парад и жълтите павета в София бяха затворени за движение. До хотел Радисон мога да стигна и пеша за 15 минути, но аз седнах в колата (брейй, ама че инат...). На всякъде гъмжеше от катаджии, а аз се хилих на себе си, сега ако ме спрат направо оставям и колата и документите и хуквам към Радисон. След леко продължителна обиколка по малките улички, що в насрещното, що по правилника, паркирах точно зад Радисон. Малко се озорих да намеря отворено кафене по това време, но и това стана. И така, 8:45 се появих пред входа на Радисон, един от най луксозните хотели в София.
Един от служителите на хотела направо ме хвана за ръка и ме заведе пред залата където се провеждат интервютата. Готин пич. След интервюто пак ме срещна и ме разпита как е минало, че и той се интересувал от процедурата. Обстановката във фоайето ми беше позната, там преди време се провеждаха информационните презентации за Квебек. Настаних се в едно много удобно канапе. По едно време от стаята излезе мосю Оде и хукна на някъде. След това се появи преводачката и седна на канапето край мен. Мосю Оде се върна ходейки със забързаната си стъпка и едвам носейки един огрооомен стек папки, а преводачката хукна да му помага, та на мен веднага ми стана ясно кой е кой, щото до тогава само предполагах. Вратата остана отворена и чух как това били папките и на приетите и на отхвърлените, бля, бля, не разбрах всичко, и веднага си помислих че няма да ми е лесно да го разбирам какво ме пита.
Вратата беше отворена, подредиха си папките и ме поканиха, мисля че беше 9:00. Стиснахме си сърдечно ръцете, и се настанихме всички по местата си. Аз си извадих своите документи, мосюто своите, цъкна няколко пъти в лаптопа, и с усмивка започна по протокола да ми обяснява какво следва, защо сме се събрали тук, а аз кимах с главата и виках oui. И се усмихвах. Усмихвах се най чистосърдечно през цялото време на интервюто, просто от вътре ми идваше, обстановката беше такава, отпускаща, предразполагаща, поне на мен така ми подейства. Не знам да ли мосюто говореше бързо или бавно, така и не смени темпото през цялото интервю. Говореше ясно и разбрано.
Веднага след монолога който беше длъжен да ми каже, мосюто ми поиска паспорта и много добре си спомням че това беше последния момент в който чувствах някакво напрежение. След това, интервюто някак си се превърна в един обикновен разговор, бях направо забравил къде се намирам и какъв е залога. Все едно седях с учителката си и бъбрихме за пореден път по въпросите. И на края когато мосюто ми обясни че сме на финала, и той бил длъжен да ми съобщи резултата, изглеждаше ми много нереално, това ли беше всичко? Каза ми че имам много добър профил, хубава професия, перфектен френски (
ай стига бе) и щял съм много лесно да се интегрирам в Квебек. Аз се усмихнах този път така че ми се виждаха и мъдреците, казах мерси и млъкнах, беше 9:20, даде ми да попълня декларация за финансова независимост, и да си проверя сертификата. Учудих се че е писал в сертификата електроинженер, а той ми обясни че компютърните мрежи били повече хардуер от колкото софтуер, та за това така. То няма значение, ама си помислих: ти да знаеш колко не ги обичам тоците, особено тези дето съм ги учил. 
Очаквах че интервюто няма да изглежда така както си го представям и се оказа вярно. Въпросите въобще не изглеждаха като въпроси, имаха си въведение, обяснение, пояснение и една любезна форма на въпрос. Къси въпроси нямаше. Имах чувството че мосюто така задаваше въпросите че нямаше начин да не отговоря. Освен това, интервюто беше на едни неочаквано високи обороти, в момента в който направя пауза да взема въздух, мосюто изстрелваше следващия въпрос. Не успях да кажа и 10% от това което бях подготвил. И нямаше го напрежението. Нарочно бях научил повече френски за да мога на интервюто в стресова ситуация да оправдая 6-те точки колкото бях писал по френски, ама стресова ситуация нямаше.
За онези които все още имат сили да четат по една
.За самото интервю.
След като му подадох паспорта му обясних че е нов, току що съм го извадил щото стария изтече и ако иска мога да му дам копие от първите страници. Не му трябва, това ще пращам в Букурещ. Помоли ме да се представя и аз си казах името и спрях, а той ме погледна усмихнато: продължете... та си казах всичко, кога и къде съм роден, и къде се намира точно... Не ми поиска да си спелувам името. Имаше пред себе си моя DCS и се движеше само по него. Пита ме от кога съм в България и след това защо дойдох в България на което успях само да кажа че 1999 в Сърбия почнаха бомбардировките на НАТО и докато взема въздух за допълнителни обяснения последваха въпроси за образованието. Колко години до университета, колко години следване... Поиска ми оригинала на дипломата от средното и я прехвърли на преводачката и я погледна с любопитна усмивка: ще се справите ли? (дипломата е на сръбски
) Предложих му документи с оценките за всяка година от средното но не ги поиска.След това дипломата от университета в Нови Сад определено предизвика смях в залата. Тя си е за смях де, представлява лъскав картон с размер А3 навит на руло и пъхнат в един тубус. Аз изкоментирах че е много готина да се сложи в рамка и да се закачи на стена, но не е практична за носене. Докато преводачката разглеждаше дипломите разговора продължи. Стигнахме до работата и това беше най дългата част. От Сърбия имах само един граждански договор подкрепен с референтно писмо от работодателя за период 1995-1999. На мое голямо учудване не ми поиска трудовата книжка от Сърбия. Нямам такава и се бях подготвил да му обяснявам как това било граждански договор и за това нямам трудова книжка. А той простичко ме попита трудно ли беше да се работи в Сърбия по това време. Ми трудно бе човек, война, икономическа криза, инфлация... Поиска ми българската трудова книжка и ме поразпита за работата ми в България, а за последната ми работа и задачите. Непрекъснато питаше да ли съответната фирма е важна и питаше преводачката да ли е чувала за нея. На края ме попита да ли знам че в Квебек има известни изисквания за да работя като инженер та му разказах за ордера и всичко което знам за него. Всъщност не всичко, запънах при третата причина защо е важно да стана член на ордера, и просто казах че има още една причина ама не мога в момента да се сетя, а той побърза да ми зададе въпрос от следващата тема. Нищо не ме пита за езиците кога и колко съм учил, а направо ме помоли да преминем на английски и да му разкажа за приятелите си в Квебек. Аз изстрелях едно изречение на половина френско и най искрено се засмях. Той изкоментира че не било лесно да се мине от един език на друг, а аз казах на английски че всичко в главата ми в момента е на френски (то си беше така) постегнах се и продължих на английски. Английския ми определено не беше течен и на ниво (бях писал 9 точки) но се справих. Бях писал двама приятели в Монреал, но веднага след като разказах за първия си приятел ме попита какво знам за Монреал и пак веднага след първата ми пауза ме помоли да минем отново на френски и ме попита за парите. Не успях да кажа и 10% каквото знаех за този град.
Преводачката за пръв път и чух гласа когато на български ми обясняваше съдържанието на сините папки (те са по скоро шарени от колкото сини). Определено не се усмихваше, но това не означава че е била с лошо настроение. Показваше ми някакви карти с улици в Монреал къде да си оправя документите, ама с моето ниво на френски могъл сам веднага и на летището. Не я слушах много внимателно, само кимах с глава. Въобще не мисля че имам някакъв перфектен френски, просто имах много добра подготовка но и самочувствието да бъбря без да се притеснявам за грешките които правя.
Още си спомням че веднъж не разбрах добре въпроса и съвсем спокойно попитах мосюто да го повтори, а той така го преработи че стана кат' въпрос за дечица.
Освен това два пъти ми поправи грешките (с усмивка) което аз приех също с усмивка. Първо ми поправи едно an (година) на année щото явно пасваше в изречението в женски род, а после ми поправи моето произношение меХаник (mécanique - машиностроителен) на меКаник. Тая грешка си я знам и продължавам да я правя, ама и нейния ден ще дойде. Та това е в общи черти, ако някой иска повече детайли, да пита.
pojelavam ti vse taka leko i s usmivka da pechelish vsiaka sledvashta "bitka" za tazi cauza! 
И от време на време се замислях, сега тука ъ ли беше или а, и такива.