Неудобната мистика и удобната мастика на забвението
By Иво Инджев ⋅ септември 7, 2012
Където и да копнеш днес извира история. Това е характерно за българския месец септември изобщо, но концентрацията на събития, имащи отношение към сегашната ни съдба, е особено голяма тъкмо на днешния 7-ми ден от месеца.
Няма да повярвате, ако не сте забелязали още, но някои от тези събития се преплитат по някакъв почти мистичен начин.
На 7-ми септември 1916 година генерал Иван Колев, след като държи знаменитата ( но само за патриотите, а не за русофилите) реч за боя, който си заслужават руските агресори, независимо от ролята на Русия в освободителната война в миналото, насмита 47-ми руски корпус в Добруджа начело на Първа българска конна армия. Месеци наред българската Трета армия ( каква ирония, после наричат Трета армия, в която и моя милост е служил, българската част от армията на НРБ, която беше бойна единица от Варшавския договор) громи руски полкове.
Но днес за това знаят малцина. За сметка на това мнозина руски и български другари по обезоръжаване на историческата ни памет лъжат с умиление за безоблачната ни вечна дружба, сякаш под впечатлението от онези събития русофилът Иван Вазов не е писал стихотворението си срещу руското нашествие със съвет руснаците най-напред да освободят себе си, а после да „освобождават” нас.
Мистичното преплитане обаче, за което споменавам, е във факта, че пак на 7-ми септември, но през 1940-та година, е подписан Крайовският договор за връщането на Южна Добруджа на България. Ако в обърканите от дългогодишната канонада на съветофилската пропаганда глави на твърде много българи не се бяха загнездили шрапнелите от старите лъжи, тази дата щеше да е двоен български празник днес. Само че как да стане, когато във външнополитическо отношение решаващ глас за възстановяване на справедливостта спрямо България, потъпкана от Букурещкия (1913 г. ) и Ньойския ( 1919 г.) договори, има самият Хитлер.
Ако днешните поборници за правото на стърчене на символите на съветската окупация в България като знаци на „освобождението” можеха да бъдат обективни, трябваше да поискат паметник на въпросния Хитлер- ако не в София, то поне нейде в Добруджа (опазил Бог- това е само пародиране на претенциите на съветолюбивите ни сънародници, които утре, на 8-ми септември, се канят отново да излеят на многохиляден митинг край Казанлък, наречен събор, любовта си към съветския колониализъм и неговите днешни руски проекции по нашите земи).
Но и това не е всичко по отношение на „мистиката” на 7-ми септември, макар в допълнителната тройка календарно преплетени на тази дата събития да има и логична връзка: дали е случайно, че тъкмо на своя рожден ден Тодор Живков открива официално в София паметника на съветската армия с раболепното „благодаря”, изписано със златни букви? Ще кажете, че още не е бил пълновластен господар на България по онова време, за да си позволи този каприз, какъвто прозира от атентата срещу писателя Георги Марков на 7-ми септември 1978-ма година в Лондон.
Но ще сгрешите: тъкмо през пролетта на 1954 г. Тодор Живков вече е овладял в много голяма степен Партията и става Първи секретар на ЦК на БКП, готвейки се за окончателното заграбване на едноличната власт. Имал е всички лостове, а ние имаме всички причини от по-късно време да не съмняваме в тяхната честолюбива употреба от него, за да натъкми за рождения си ден великото тържество в прослава на най-сетне разгроменото към онзи момент най-жилаво въоръжено съпротивително антикомунистическо движение в Европа, движението на Горяните, сравнимо по своята упоритост само с борбата на украинските националисти на континента.
За Горяните, разбира се, огромна част от днешните българи също не знаят нищо, както и за Българско-руската война през 1916-та година на два фронта (защото след контранастъплението в Добружда българските войски настъпват и през Свищов, по обратния път на руските войски от 1877 г., към Букурещ и го превземат, марширувайки тържествено по улиците на града).
Въпреки всичко написано дотук ситуацията след манипулацията на нацията днес е такава, че споменатата мистика от нашата история е заменена от мастиката на опиянението пред същия този „незабравим” Тодор Живков, чийто рожден ден официално празнуват днес в родния му Правец с излагане в местния музей на получените от него подаръци от чужди делегации и ръководители- досущ като за вожда Ки Мир Сен в Северна Корея, последната крепост на супер развития социализъм, който в България не можа да се развие до същата степен, като в азиатската старата.
А може би трябваше- за това ли тъгуват носталгиците? Може би трябваше да се развие до степен, хората да бъдат принудени да ядат трева, като в Северна Корея, за да изтрезнеят напълно от въпросната мастика?
