Точно, кратко, ясно
споделета ЗАЩО искате да имигрирате в Канада
Хмм, интересна тема и като гледам, яко сте разбунили духовете...
Аз дори не съм подал документи, не знам точно как е в Канада, ама съм сигурен в едно – няма да е по-зле отколкото в България.
Та на въпросите.
1. Работя в ИТ бранша и откъм заплата не мога да се оплача, макар че за виско квалифициран труд, взимам колкото чистач в някоя нормална страна. Осигуровките ми са на пълната заплата и въобще, за много хора в БГ би изглеждало, че нямам никакви проблеми.
2. Не искам обаче да си купувам жилище в БГ, за което ми искат 1200 евро на км2 и до което стигаш през река от кал
3. Не искам да си гледам децата си в страна, в която чалгата и простотията се смятат за висша добродетел – справка – филма на БТВ за децата по доскотеките, за да видите в какво се превъща нацията.
4. Не искам, докато детето ми отива на училище и трябва да пресече 2 преки, да има опасност да го блъснат на пешеходна пътека 3-ма джигити, които след това да бъдат осъдени на 1 година условно. Не искам, всеки, който кара с превишена скорост или пиян, да се раминава с 50 лева, защото следващият път няма да бъде спрян от стоп палка, а от трупа на моята жена или товето дете.
5. Говорите за красивта природа на БГ, ама май тези които го говирте не сте ходили поне от 10 години сред тази природа. Ако не вярвате – www.forthenature.org
6. Искам да отида в страна, в която нещата работят нормално и да получавам ни повече ни по-малко от това, което заслужавам. Знаете ли в БГ колко хора извън София получават над 500-600 евро и са осигурени на тази сума? Когато станат над 80%, предполагам ще може да се каже, че БГ е ок.
7. Знам, че Канада не е обетовната земя, но знам и че в БГ според проучванията живеят най-нещастните и бедни хора в ЕС.
8. Сега малко и др неща – миналта седмица бях в Париж, понеже съм фен на борд дрехи, попаднах на магазин на рокси и куиксилвър на едбна от най-скъпите улици в света – Avenue de Champs Elysees - вярвайте ми, дрехите там бяха мнооооого по евтини, отколкото в БГ – суичър – 40 евро, срещу 60 в БГ, портмомен 10 евро, срещу 20 в БГ, дамска чанта 15 евро, срещу 25 в БГ...едва ли има смисъл да продължавам, това е просто един дребен детайл от хилядите...да, знам че там ще си като дърво без корен, но въпросът е в това, че поне по думите на хората, които вече са там, в Канада се опитват да те накарат да се чувстваш като „свой”, докато в собствената ми страна ме карат да се чувствам като чужд...
9. Крали Марко, не знам как се е развил животът ти, но спомена, че си на 40 и нямаш деца, там си от ч година, спомена и много др. Страни, където си бил, мислиш ли, че в Канада, БГ или където и да било, ще се чувстваш щастлив? Ако искаш да работиш за 600 лева и по документи да ти си на 250, ако искаш да ти дъни чалга отвсякъде, ако искаш да всеки да държавен чиновник да се опитва да те прекара, ако искаш топлофикация да ти иска 3 пъти по-висока такса, отколкото си изразходил, но няма как да дкоажеш, че не си – зповядай обратно в БГ...
10. И като последно, да кажа какво ще ми липсва – приятелите, непринудеността, топлия балкански мантелитет, евтината бира, късата зима (кагато обаче пестиш от отопление хич не ти се струва къса)...
Аз дори не съм подал документи, не знам точно как е в Канада, ама съм сигурен в едно – няма да е по-зле отколкото в България.
Та на въпросите.
1. Работя в ИТ бранша и откъм заплата не мога да се оплача, макар че за виско квалифициран труд, взимам колкото чистач в някоя нормална страна. Осигуровките ми са на пълната заплата и въобще, за много хора в БГ би изглеждало, че нямам никакви проблеми.
2. Не искам обаче да си купувам жилище в БГ, за което ми искат 1200 евро на км2 и до което стигаш през река от кал
3. Не искам да си гледам децата си в страна, в която чалгата и простотията се смятат за висша добродетел – справка – филма на БТВ за децата по доскотеките, за да видите в какво се превъща нацията.
4. Не искам, докато детето ми отива на училище и трябва да пресече 2 преки, да има опасност да го блъснат на пешеходна пътека 3-ма джигити, които след това да бъдат осъдени на 1 година условно. Не искам, всеки, който кара с превишена скорост или пиян, да се раминава с 50 лева, защото следващият път няма да бъде спрян от стоп палка, а от трупа на моята жена или товето дете.
5. Говорите за красивта природа на БГ, ама май тези които го говирте не сте ходили поне от 10 години сред тази природа. Ако не вярвате – www.forthenature.org
6. Искам да отида в страна, в която нещата работят нормално и да получавам ни повече ни по-малко от това, което заслужавам. Знаете ли в БГ колко хора извън София получават над 500-600 евро и са осигурени на тази сума? Когато станат над 80%, предполагам ще може да се каже, че БГ е ок.
7. Знам, че Канада не е обетовната земя, но знам и че в БГ според проучванията живеят най-нещастните и бедни хора в ЕС.
8. Сега малко и др неща – миналта седмица бях в Париж, понеже съм фен на борд дрехи, попаднах на магазин на рокси и куиксилвър на едбна от най-скъпите улици в света – Avenue de Champs Elysees - вярвайте ми, дрехите там бяха мнооооого по евтини, отколкото в БГ – суичър – 40 евро, срещу 60 в БГ, портмомен 10 евро, срещу 20 в БГ, дамска чанта 15 евро, срещу 25 в БГ...едва ли има смисъл да продължавам, това е просто един дребен детайл от хилядите...да, знам че там ще си като дърво без корен, но въпросът е в това, че поне по думите на хората, които вече са там, в Канада се опитват да те накарат да се чувстваш като „свой”, докато в собствената ми страна ме карат да се чувствам като чужд...
9. Крали Марко, не знам как се е развил животът ти, но спомена, че си на 40 и нямаш деца, там си от ч година, спомена и много др. Страни, където си бил, мислиш ли, че в Канада, БГ или където и да било, ще се чувстваш щастлив? Ако искаш да работиш за 600 лева и по документи да ти си на 250, ако искаш да ти дъни чалга отвсякъде, ако искаш да всеки да държавен чиновник да се опитва да те прекара, ако искаш топлофикация да ти иска 3 пъти по-висока такса, отколкото си изразходил, но няма как да дкоажеш, че не си – зповядай обратно в БГ...
10. И като последно, да кажа какво ще ми липсва – приятелите, непринудеността, топлия балкански мантелитет, евтината бира, късата зима (кагато обаче пестиш от отопление хич не ти се струва къса)...
Re: otgovor
малее да знаеш какви мечти имам, за съжаление едва ли ще мога да ги постигна дори на лунатаtoni_mitko написа:Защото Канада ни даде сигурността и спокоиствието ,което неуспяхме да намерим в БГ .Защото тук ме4тите са постижими ,когато знаеш какво искаш от живота,нормален работен ден,добри доходи ,добра социална политика,4истота ,спокоиствие.За мен Канада е правилния избор и се 4уствам прекрасно дори и в студената зима,за БГ си спомням винаги с добро ,но неискам да се връщам там освен може би на по4ивка някои ден .Пожелавам на вси4ки запътилисе към дале4на Канада-бъдете наистина положително настроени към живота тук ,реалисти и търпеливи,защото си заслужава.

търпеливи !!! - това е равно на балъци - те тук такива им трябват да взимат кредити да ги дават на университетите, след това да взимат нови кредити да ги дават на строителите, да гърбиш волантиер после на ниска заплата, после на по-висока която след данъка е по-ниска от ниската и накрая като се осъзнаеш че те клатят да те изгонат от работата и от къщата

Много си прав и има немалко хора, които прават точно така. И когато евреите са ги стиснали здраво за гушата, вече е късно. Нито съм си приравнявал дипломата, нито мисля да им уча в скапаните седжепи. Бачкам на две места, след като си платим данъците ни остава четирицифрена сума, пия си ракията, обикалям си Канада през лятото и това е. Спестените пари инвестирам в БГ, защото там няма данъци и такси.
Каква криза, какви 5 лева?
Каква криза, какви 5 лева?
Избийте балъците и тарикатите сами ще измрат!
kurta007 написа: Жени ,ти щом мислиш/макар да стана ясно че не ти се отдава много/ ...
mwanza написа: ако си на социал и деливъри си там форевър.
"...вярвайте ми, дрехите там бяха мнооооого по евтини, отколкото в БГ – суичър – 40 евро..."
А една от причините, като си отидеш до БГ, да не се застояваш за повече от 2-3 седмици е, да не си развалиш английския.
За ония които се чудят какво е това "суичър", да преведа: "суетшърт" ("sweatshirt").
Най-дразнещата и най-популярна дума обаче ще да е "круизен" (кораб), която е особено употребявана от всички, които твърдят, че владеят прекрасно английски.
А една от причините, като си отидеш до БГ, да не се застояваш за повече от 2-3 седмици е, да не си развалиш английския.
За ония които се чудят какво е това "суичър", да преведа: "суетшърт" ("sweatshirt").
Най-дразнещата и най-популярна дума обаче ще да е "круизен" (кораб), която е особено употребявана от всички, които твърдят, че владеят прекрасно английски.
-
- Мнения: 76
- Регистриран на: Чет Яну 19, 2006 8:18 am
otgovor
Може и така да е ,аз изразявам моито ли4но мнение ,ние сме щастливи тук и ни харесва ,неможе вси4ки да се на едно мнение по въпроса ,всеки си има неговата истина.
Re: otgovor
Този модел съществува и е доста разпространен...monny написа:
търпеливи !!! - това е равно на балъци - те тук такива им трябват да взимат кредити да ги дават на университетите, след това да взимат нови кредити да ги дават на строителите, да гърбиш волантиер после на ниска заплата, после на по-висока която след данъка е по-ниска от ниската и накрая като се осъзнаеш че те клатят да те изгонат от работата и от къщата
"Нищо велико на този свят не е постигнато без страст"
Георг Вилхелм Фридрих Хегел
Георг Вилхелм Фридрих Хегел
Еврейска му работаmonny написа:
търпеливи !!! - това е равно на балъци - те тук такива им трябват да взимат кредити да ги дават на университетите, след това да взимат нови кредити да ги дават на строителите, да гърбиш волантиер после на ниска заплата, после на по-висока която след данъка е по-ниска от ниската и накрая като се осъзнаеш че те клатят да те изгонат от работата и от къщата
Този модел съществува и е доста разпространен...


Човек е голям, колкото са големи мечтите му
http://www.youtube.com/watch?v=8QnN4Ob_CPE" onclick="window.open(this.href);return false;
http://www.youtube.com/watch?v=8QnN4Ob_CPE" onclick="window.open(this.href);return false;
Ето едно чуждо мнение, публикувано в Емигрант БГ.
Мисля, че е многопоказателно и общовалидно за голяма част от живеещите в България, затова го поствам тук.
Бих могла да кажа обаче, че би помогнало с нова инфо единствено на дългогодишни емигранти,
които не са наясно с обстановката в БГ и се замислят за евентуално връщане в родината.
За останалите - ами, нищо ново под слънцето.
"Наскоро едно чуто във влака изречение ми се заби в мозъка и заседна там като рибена кост
в гърлото. Угрижена тийнейджърка заяви на бъбрива бабичка в купето, че заради държавата
си е намразила родината. Затова ще гледа да избяга. Да учи на Запад, да мие чинии, ама да
не е тук...
По същество американската мечта е станала нарицателно. Самата аз доскоро не допусках,
че ще заговоря за емиграция. Че то какво ми е - както казват родителите ми - и двамата със
съпруга ми сме млади, образовани хора с престижни професии. Е, не тънем в охолство,
не вземаме космически заплати, но поне живеем в собствено жилище. Имаме чудесно малко
момиченце, да е живо и здраво. Къде ще вървим с дете? Какво още искаме от живота, ами те
едно време...
Тогава се сетих за правилния отговор на родителските упреци: ще замина, защото тук не
ми останаха приятели! Половината са в Канада, а другата половина трескаво се стягат за там!
А човек няма много истински приятели. И после - онова, за което сякаш преди премижавах,
започна бавничко да изплува в съзнанието ми: сетих се, че три пъти по ред вандали ошушваха
до край дома ми. Полицията само вдигаше рамене и нищо. Реакцията на униформите по случаите
беше едностранчиво красноречива: на първия етаж без решетки не може! Или си сложете СОТ,
ето ви визитката на една фирма... Добре, но по това време е двамата с мъжа ми не работехме.
Аз бях в отпуск по майчинство и тримата, заедно с бебето живеехме със стоте лева
майчинство и от родителски подаяния. Преглътнахме първия път, последва обаче втора кражба.
Тогава нещастниците бяха изпразнили дори хладилника ми и отнесли праха за пране, олиото и килима!
Най-сетне събрахме сили и средства да поставим решетки на единия
прозорец, който беше "най-рисков". Стана ужасно - от стъклото се процеждаше затворническа светлина.
С това кошмарът не свърши, защото липсата на държавност, превръща народа в озверяло животно,
готово на всякакъв риск.
Една вечер, както си гледахме телевизия в кухнята някакъв наглец се
намъкнал и задигнал дамската ми чанта от портмонето, заедно с всички документи.
Разбира се, влязъл е защото сме забравили вратата отключена, но кой би предположил, че
при шум и хора в апартамента някой ще се осмели... Малко преди това бях установила, че
от предишния взлом от дома ми липсва служебен фотоапарат, който ми се води в държавното
предприятие, от което бях в майчинство. Аз чинно бях взела бележка от полицията, която
удостоверяваше кражбата, но хората от бюрокрацията бяха решили да ме начетат с
нечута сума за моето своеволие да пусна крадците в къщата си... Бях на ръба. Почти
бях решена на самоуправство. Но как? Така не става. Пишат се обяснения, молби, жалби...
Накрая човек пак преглъща. Решен обаче да търси справедливост, намира адвокати. Първо
уговаря хонорарите, а след чертата ясно се вижда, че тричленното му семейство трябва да
фотосинтезира. Ами бебето?! Че то само памперсите на месец подминават стоте лева от
майчинството, а всичко останало - млякото, соковете, витамините, лекарствата...
Бясно започнахме да четем обяви за каквато и да била работа. Да питаме роднини и приятели
няма ли някъде нещо за нас - ето и двамата сме с висше образование, с опит. Гласовете ви
чувам, беше казал Димитър Талев.
Накрая решихме, така няма да стане, ами дай ние нещо свое да започнем, някакъв бизнес.
Речено-сторено - ето ни в търговията. Заедно с кумците наехме малък щанд в един от старите
универсални магазини. Ще продаваме сувенири и изделия на изкуството, нали по-близък ни е
артът. Къде с връзки, къде с уговорки насъбрахме стока. Затънахме във фактури, разписки и бюрокрация.
Като лаици в областта въобще не бяхме подготвени за удара, който държавата тогава подготви на едноличните търговци -
да плащат патент според квадратурата на търговската си площ.
Потрошихме сума пари за регистрация на касов апарат, фирмени бланки и реклами, а търговията въобще не помръдваше.
Ние просто затъвахме. Със собствени усилия преобразувахме ЕТ-то в ЕООД,
като с бебето на ръце висяхме по гишетата в съда, за да не даваме грешни пари за адвокати. Кошмарът
с бюрокрацията е ясен на всеки, който е дръзнал да изплува сам. Не за това ми е думата.
Кумците и те добиха бебе. Тогава вече се отказахме от търговията. Наехме малък
махленски павилион на 'Вторични суровини", който преобразихме със собствени усилия и средства на заем.
Имахме договор и вярвахме на хората от бившата държавна фирма. Свързахме се с тях случайно
без каквито и да е било връзки. Мъжът ми направи съдружие със свой приятел в чужбина,
който му изпрати пет компютъра, за да стартира компютърната ни зала.
След половингодишен труд отворихме залата, за да я затворим почти веднага, защото се оказа,
че компютърните ни програми не са лицензирани, а земята под павилиона на вторични суровини всъщност не е тяхна.
Капитулирахме. Детето ни растеше, а ние нямахме сили да му се усмихнем.
Родителите ни ни гледаха накриво сякаш ние не правехме никакви усилия. Нервите ни..., абе какво да
ви кажа. Държахме обаче един за друг, та нали трудностите сплотявали семейството.
Тогава аз реших за сетен път да преглътна обидата, която ми нанесоха от моята държавна
служба като ме обявиха за крадла и да се върна на работа. Междувременно чрез съда аз
бях доказала моята невинност. Подадох молба за прекратяване на майчинството ми. И
започнах да чакам. Месец, два. Те, там горе, или в София, я разглеждаха. Пак опрях до
адвокати. Те ми разясниха, че няма какво да чакам някой да ми разреши да се върна на работното си
място, а трябва просто да се явя на работа.
Инициативата ми обаче свари управниците на
службата неподготвени. В деня, в който се явих на работа за първи път след прекратяване
на майчинството, те не знаеха какво да правят с мен. Тогава ми сформираха комисия по
посрещането, която ме накара да подпиша протокол, че съм съгласна да работя като
подчинена на моя заместник и пр. Отказах. Пуснах си цялата платена отпуска и зачаках да
се случи чудо. Явно заместникът ми плетеше луди интриги зад гърба ми, защото междувременно ръководството на фирмата
се бе сменило неколкократно. След месец се оказах сама в къщи, защото мъжът ми започна работа като наемен работник,
а детето пуснах на ясла. Хиляди камбани биеха в главата ми.
Тогава плахо реших да се завърна към писането, занаята, за който бях учила и в
който се чувствах най-добре. Нещата във вестника бяха много променени, но аз бавно
воювах с нововъведенията. Печелех на парче. Нямах договор и осигуровки. Най-сетне, както
се казва, слънце изгря и на нашата улица. С течение на времето получих трудов довогор и в
къщи вече влизаха две заплати.
Но за какво? С тях покривахме единствено сметките и нуждите на детето. За нас нищо не
оставаше. Далеч в спомените бледнееха дългите вечери с приятели на кръчма и пътуванията по
страната. Бях забравила от кога не съм си купувала нови дрехи и въобще нещо за мен.
Вече нямахме празници. Никой от нас не получи подарък нито за Коледа, нито за рожден
ден, нито за годишнина. Помня дори, че на рожденния ден на детето нямах пари да й купя
торта и затова не я пуснах на ясли. Помня, и от това се събуждам нощем, още и че вися с
една сметка от триста лева на държавата за парно и вода. Е, нямам. Полекичка, на порции
опитвам да се издължа. Лятна почивка? Е, блазе на тези, които си позволяват това
отпускане. Аз не мога. Затова ще сменя държавата. Езика. Социалната политика.
Бъдещето на детето ми.
"Ако е рекъл Господ."
Мария Узунова"
Мисля, че е многопоказателно и общовалидно за голяма част от живеещите в България, затова го поствам тук.
Бих могла да кажа обаче, че би помогнало с нова инфо единствено на дългогодишни емигранти,
които не са наясно с обстановката в БГ и се замислят за евентуално връщане в родината.
За останалите - ами, нищо ново под слънцето.
"Наскоро едно чуто във влака изречение ми се заби в мозъка и заседна там като рибена кост
в гърлото. Угрижена тийнейджърка заяви на бъбрива бабичка в купето, че заради държавата
си е намразила родината. Затова ще гледа да избяга. Да учи на Запад, да мие чинии, ама да
не е тук...
По същество американската мечта е станала нарицателно. Самата аз доскоро не допусках,
че ще заговоря за емиграция. Че то какво ми е - както казват родителите ми - и двамата със
съпруга ми сме млади, образовани хора с престижни професии. Е, не тънем в охолство,
не вземаме космически заплати, но поне живеем в собствено жилище. Имаме чудесно малко
момиченце, да е живо и здраво. Къде ще вървим с дете? Какво още искаме от живота, ами те
едно време...
Тогава се сетих за правилния отговор на родителските упреци: ще замина, защото тук не
ми останаха приятели! Половината са в Канада, а другата половина трескаво се стягат за там!
А човек няма много истински приятели. И после - онова, за което сякаш преди премижавах,
започна бавничко да изплува в съзнанието ми: сетих се, че три пъти по ред вандали ошушваха
до край дома ми. Полицията само вдигаше рамене и нищо. Реакцията на униформите по случаите
беше едностранчиво красноречива: на първия етаж без решетки не може! Или си сложете СОТ,
ето ви визитката на една фирма... Добре, но по това време е двамата с мъжа ми не работехме.
Аз бях в отпуск по майчинство и тримата, заедно с бебето живеехме със стоте лева
майчинство и от родителски подаяния. Преглътнахме първия път, последва обаче втора кражба.
Тогава нещастниците бяха изпразнили дори хладилника ми и отнесли праха за пране, олиото и килима!
Най-сетне събрахме сили и средства да поставим решетки на единия
прозорец, който беше "най-рисков". Стана ужасно - от стъклото се процеждаше затворническа светлина.
С това кошмарът не свърши, защото липсата на държавност, превръща народа в озверяло животно,
готово на всякакъв риск.
Една вечер, както си гледахме телевизия в кухнята някакъв наглец се
намъкнал и задигнал дамската ми чанта от портмонето, заедно с всички документи.
Разбира се, влязъл е защото сме забравили вратата отключена, но кой би предположил, че
при шум и хора в апартамента някой ще се осмели... Малко преди това бях установила, че
от предишния взлом от дома ми липсва служебен фотоапарат, който ми се води в държавното
предприятие, от което бях в майчинство. Аз чинно бях взела бележка от полицията, която
удостоверяваше кражбата, но хората от бюрокрацията бяха решили да ме начетат с
нечута сума за моето своеволие да пусна крадците в къщата си... Бях на ръба. Почти
бях решена на самоуправство. Но как? Така не става. Пишат се обяснения, молби, жалби...
Накрая човек пак преглъща. Решен обаче да търси справедливост, намира адвокати. Първо
уговаря хонорарите, а след чертата ясно се вижда, че тричленното му семейство трябва да
фотосинтезира. Ами бебето?! Че то само памперсите на месец подминават стоте лева от
майчинството, а всичко останало - млякото, соковете, витамините, лекарствата...
Бясно започнахме да четем обяви за каквато и да била работа. Да питаме роднини и приятели
няма ли някъде нещо за нас - ето и двамата сме с висше образование, с опит. Гласовете ви
чувам, беше казал Димитър Талев.
Накрая решихме, така няма да стане, ами дай ние нещо свое да започнем, някакъв бизнес.
Речено-сторено - ето ни в търговията. Заедно с кумците наехме малък щанд в един от старите
универсални магазини. Ще продаваме сувенири и изделия на изкуството, нали по-близък ни е
артът. Къде с връзки, къде с уговорки насъбрахме стока. Затънахме във фактури, разписки и бюрокрация.
Като лаици в областта въобще не бяхме подготвени за удара, който държавата тогава подготви на едноличните търговци -
да плащат патент според квадратурата на търговската си площ.
Потрошихме сума пари за регистрация на касов апарат, фирмени бланки и реклами, а търговията въобще не помръдваше.
Ние просто затъвахме. Със собствени усилия преобразувахме ЕТ-то в ЕООД,
като с бебето на ръце висяхме по гишетата в съда, за да не даваме грешни пари за адвокати. Кошмарът
с бюрокрацията е ясен на всеки, който е дръзнал да изплува сам. Не за това ми е думата.
Кумците и те добиха бебе. Тогава вече се отказахме от търговията. Наехме малък
махленски павилион на 'Вторични суровини", който преобразихме със собствени усилия и средства на заем.
Имахме договор и вярвахме на хората от бившата държавна фирма. Свързахме се с тях случайно
без каквито и да е било връзки. Мъжът ми направи съдружие със свой приятел в чужбина,
който му изпрати пет компютъра, за да стартира компютърната ни зала.
След половингодишен труд отворихме залата, за да я затворим почти веднага, защото се оказа,
че компютърните ни програми не са лицензирани, а земята под павилиона на вторични суровини всъщност не е тяхна.
Капитулирахме. Детето ни растеше, а ние нямахме сили да му се усмихнем.
Родителите ни ни гледаха накриво сякаш ние не правехме никакви усилия. Нервите ни..., абе какво да
ви кажа. Държахме обаче един за друг, та нали трудностите сплотявали семейството.
Тогава аз реших за сетен път да преглътна обидата, която ми нанесоха от моята държавна
служба като ме обявиха за крадла и да се върна на работа. Междувременно чрез съда аз
бях доказала моята невинност. Подадох молба за прекратяване на майчинството ми. И
започнах да чакам. Месец, два. Те, там горе, или в София, я разглеждаха. Пак опрях до
адвокати. Те ми разясниха, че няма какво да чакам някой да ми разреши да се върна на работното си
място, а трябва просто да се явя на работа.
Инициативата ми обаче свари управниците на
службата неподготвени. В деня, в който се явих на работа за първи път след прекратяване
на майчинството, те не знаеха какво да правят с мен. Тогава ми сформираха комисия по
посрещането, която ме накара да подпиша протокол, че съм съгласна да работя като
подчинена на моя заместник и пр. Отказах. Пуснах си цялата платена отпуска и зачаках да
се случи чудо. Явно заместникът ми плетеше луди интриги зад гърба ми, защото междувременно ръководството на фирмата
се бе сменило неколкократно. След месец се оказах сама в къщи, защото мъжът ми започна работа като наемен работник,
а детето пуснах на ясла. Хиляди камбани биеха в главата ми.
Тогава плахо реших да се завърна към писането, занаята, за който бях учила и в
който се чувствах най-добре. Нещата във вестника бяха много променени, но аз бавно
воювах с нововъведенията. Печелех на парче. Нямах договор и осигуровки. Най-сетне, както
се казва, слънце изгря и на нашата улица. С течение на времето получих трудов довогор и в
къщи вече влизаха две заплати.
Но за какво? С тях покривахме единствено сметките и нуждите на детето. За нас нищо не
оставаше. Далеч в спомените бледнееха дългите вечери с приятели на кръчма и пътуванията по
страната. Бях забравила от кога не съм си купувала нови дрехи и въобще нещо за мен.
Вече нямахме празници. Никой от нас не получи подарък нито за Коледа, нито за рожден
ден, нито за годишнина. Помня дори, че на рожденния ден на детето нямах пари да й купя
торта и затова не я пуснах на ясли. Помня, и от това се събуждам нощем, още и че вися с
една сметка от триста лева на държавата за парно и вода. Е, нямам. Полекичка, на порции
опитвам да се издължа. Лятна почивка? Е, блазе на тези, които си позволяват това
отпускане. Аз не мога. Затова ще сменя държавата. Езика. Социалната политика.
Бъдещето на детето ми.
"Ако е рекъл Господ."
Мария Узунова"
На когото е дадено много, той ще си вземе повече сам.
A! На това ну се вика 'българска работа'.....
-Бях позабравил ужаса на ежедневното оцеляване
То не, че 'еврейската работа' е цвете за мирисане, ама поне можем да си я плюем спокойно- щото не е наша......а и коремите ни ни са пълни!!!
Жалко!
И к'во излиза?
Че в Канада е лошо ,а в БГ-то още по лошо.....
Май най-добре ще е в безмитната зона!
-Бях позабравил ужаса на ежедневното оцеляване

То не, че 'еврейската работа' е цвете за мирисане, ама поне можем да си я плюем спокойно- щото не е наша......а и коремите ни ни са пълни!!!
Жалко!
И к'во излиза?
Че в Канада е лошо ,а в БГ-то още по лошо.....
Май най-добре ще е в безмитната зона!

Човек е голям, колкото са големи мечтите му
http://www.youtube.com/watch?v=8QnN4Ob_CPE" onclick="window.open(this.href);return false;
http://www.youtube.com/watch?v=8QnN4Ob_CPE" onclick="window.open(this.href);return false;
Аз затова от такива "оцеляващи' не мога да мина 30 мин по жълтите павета с кола. В София е пълно с такива дето уж не могат да си платят парното, а карат BMW X-series и Mercedes последен модел.army написа: -Бях позабравил ужаса на ежедневното оцеляване![]()

Изобщо, когато почна да чета сълзливи истории колко са зле БГ, как гладуват и т.н. ми става малко смешно. Гладен народ не кара нови коли, беден народ не си купува гарсонери по 60000 Евро, окаян народ не ходи на почивка всяко лято и зима, а много често и в чужбина, трудно оцеляващ народ не си сменя GSM-a с последния модел всеки 6 месеца - и да не продължавам много още.
А, че оплакването е националиния спорт в БГ е съвсвм друга тема...

"You can always count on Americans to do the right thing. After they've tried everything else."
Winston Churchill
Winston Churchill