BgCanada

Може би статията не е за тук, но модературите да преценят .... ако трябва да я преместят...
Но Бате Климбо е един от достойните емигранти в Канада - Монреал и затова пускам тази статия тук, повече от кандидат емигрантите да усетят и се докоснат до неговия дух, разбирания и дори мъка по България. Всичко това което е в сърцето на всеки Имигрант и Кандидат Имигрант ....

http://blitz.bg/news/article/42306

Климент Денчев, бате Климбо, този, който рисуваше по стъклата приказки за "Лека нощ деца", си отиде от този свят месец преди да навърши 70 години. Лошата вест донесе неговият дългогодишен приятел актьорът Славчо Пеев. Живееше в далечна Канада от 1978-ма година, дори къщата си в Монреал беше построил сам. Казваше, че не обича да мисли за бъдещето, защото всеки ден е подарен, предаде БНТ. Любимецът на децата от 70-те години им пожелаваше лека нощ с рисунка, приказка и песен. Не само българските деца са гледали неговите рисунки на стъкло, но и канадските, дори е печелил първа награда в Париж на фестивал на детските филми. Имаше талант и самочувствие, играл е в над 60 филма, между които "Козият рог", "Басейнът ", "Тайфуни с нежни имена". Климент Денчев напуска България по лични причини. Нужни му бяха 25 години, за да се върне отново за снимките на филма "Разследване" на Иглика Трифонова. Завършил е ВИТИЗ и първите му стъпки на сцената са в драматичния театър "Йордан Йовков " Добрич. Казваше, че е имал късмет да работи с режисьори като Методи Андонов и Бинка Желязкова, защото покрай тях се обогатил духовно. Снимал е с безспорни имена като Рупърт Еверет, Шарън Стоун, Бърт Ланкастър. Неостаряващия чаровник Климбо носеше България в сърцето си, беше му скъпа нашата си действителност и обичаше да цитира Стефан Цанев: "И когато най-накрая понесете мойте кости, моля ви, на път към Рая нека минем по Раковски".

БЛИЦ публикува интервюто на бате Климбо пред в. Шоу през 2005 г., когато той се върна в България след 25-годишен емигрантски живот в Канада.

- Как реагираха старите ти приятели след 25-годишна раздяла?

Приеха ме супер. Имаме си същите закачки както преди, но най-вече го удряме на спомени. Видях се вече с Коста Цонев, с Васил Михайлов, Жоржета Чакърова. С доста хора се видях, приятно ми е с тях.

- Как ви се струва страната?

Едно от нещата, които никога няма да мога да приема тук, това е чалгата. Нервирам се и от отвратителния език, който се говори по радиото и телевизията. Да не говорим за вестниците. Направо са ужасни, на нивото на прогимназиална диплянка. А по телевизията се появяват някакви засукани девойки, които фъфлят и не знаят къде да сложат ударенията. Нямам нищо против тях, ама нека да си седят в къщи, а не да ми пелтечат новините.

- Защо навремето избяга в Канада?

Не можех да се вписвам в тогавашната действителност. И не бързах да се връщам. Че за какво ми е, депутат ли да ставам?! Хич нямам такива мераци и се чудя на Коста Цонев, Стефан Данаилов и Явор Милушев как са се навили, но това си е тяхна работа. Но Коста е голям човек и мой учител. И след като е умен защо да не бъде в парламента? Нали и в Америка актьор беше президент, и то не един, а два мандата. За Роналд Рейгън говоря.

- Стефан Данаилов дори беше спряган за министър на културата…

Заради Стефан Данаилов аз имам белег, една подутина на гърба. Репетирахме навремето една каскада, която трябваше да направим в “На всеки километър”. В нея трябваше да участва и Ламбо. Викнахме го да репетираме, той не идва, бил си знаел всичко. Почнаха снимките. Лъчезар Стоянов трябваше да падне, аз също тръгнах и по едно време нещо ми припари отзад на тила. Обърнах се и гледам Стефан ме млати с един истински пистолет по гърба. Викам му: Ще ме убиеш бе. Иначе няма лошо че Стефан е депутат, за цвят е там.

- Добре, ама не е ли прекалено театрален парламента ни?

Това да му е кусура. Преди няколко дни жена ми Надин гледа някакъв репортаж от Народното събрание и там едни депутати четат вестник, други не спряха да говорят по мобилните си телефони. Тя направо се втрещи от гледката. Ако това се случи в канадския парламент хората ще вземат пушки, ще изгърмят всички.

- С какво се занимаваше ти в Канада?

Случайно просперирах като актьор. Правих едно пилотно филмче с рисунки на стъкло за канадската телевизия. Подобно на това, което правих в България за “Лека нощ, деца”. После стана ясно, че в Париж ще се провежда фестивал на детските филми и единственият сниман на филмова лента продукт се оказа моят. Пратиха го във Франция, взех първа награда и ме приеха в артистичните среди. /БЛИЦ

Поздравявам ви за тази тема! Не от суета, а в памет на един достоен и вълнуващ Човек, ще си позволя да пусна тук и едно мое интервю - последният ми разговор с бате Климбо на живо - пак от 2005 г., когато си беше в БГ. Има няколко теми в него, които ми се струеат особено актуални и за този форум... Дано не ви досадя

КЛИМЕНТ ДЕНЧЕВ
На 26 май 2005 г. Климент Денчев, известен като бате Климбо, който пееше и рисуваше в „Лека нощ деца” по телевизията навършва 66 години. През тази година ще станат и 25 години, откакто той избяга в Канада. През март той беше в България за кратко по повод снимките в международната продукция „Разследване” на българската режисьорка Иглика Трифонова. В последния снимачен ден, в промеждутъка от снимки, интервюта и срещи със стари приятели неуморният актьор-емигрант ни подари няколко незабравими мига на откровение…

Тези дни (б.р. средата на март'2005) Канал 1 направи документален филм за теб и го нарече „Знаците по пътя” – вярваш ли на такива знаци, търсиш ли ги в своя живот?
К.Д. Знакът, който е белязал пътя ми е моя младежки лозунг „Бъди невероятен!”. Бях много екстравагантен, луд в артистичния смисъл на думата, живеех във „всеобщо актьорско възбуждение”, както казваше големия режисьор и педагог Стефан Сърчаджиев. Това е малко опасно - приличаш на нещо като хвърчащ кон и това невинаги е добре за теб. Гориш, раздаваш се, но то ти идва отвътре...
Достатъчна ли е само тази огромна вътрешна сила за изкуството ти, с което спечели и канадците? Не чувстваше ли умора?
К.Д. Аз правех преди всичко физическо шоу. Сега само като се замисля как препусках и рисувах на платно високо 2 метра и дълго колкото цялата сцена, се чувствам уморен. Днес със сигурност не бих могъл да го направя. Всичко се дължи на безпощадната ми театрална подготовка. За добрата импровизация трябва бетонна база и подготовка.
Бях свикнал преди всяка приказка да си правя разкадровка на всяко изречение, да знам точно в кой момент от разказа какво рисувам и колко секунди имам за това, от къде ме хваща оператора. В канадските представления вече трябваше да се съобразявам с композитора, със симфоничния оркестър, с това че играем на живо. Правил съм стотици репетиции, изхабил съм тонове листа, докато достигна необходимия синхрон.
Може би точно този тренинг по сцената ти е дал сила да се справиш и с здравословните проблеми?! Знам, че са били доста сериозни...
К.Д. На 5 януари 2002 г. играехме за първи път на откриването на един нов театър. Аз винаги си прогонвам сцената предварително и то по няколко пъти, особено, когато ми е непозната. Изведнъж сцената ми се видя много голяма, имах чувството, че ще умра ако трябва да тичам по нея 2 часа. Едвам изкарах представлението, не ми стигаше въздух, мислех, че сигурно съм настинал нещо и затова съм неразположен. След представлението веднага тръгнах за Монреал и карах 250 км с усещането, че умирам. Така преживях операция с 5 байпаса. Докторите недоумяваха как със сърце, от което са работели само 5% ,съм изкарал представление и съм карал 250 км.
Здрав българин! Определено с доста неща си взел акъла на канадците, пък и не само на тях...
К.Д. Това, което правя не е изкуство, а забавление и съм щастлив, че хората преди всичко се забавляват. В продължение на няколко години правех 15-минутна детска емисия „Климбо” и тя донесе на канадската телевизия 8-9 награди от международни фестивали в Париж, Чикаго, Берлин, Канада.
Кои са за теб символите на Канада, къде би завел свой приятел, за да усети духа й?К.Д. Бих го завел да пресечем моста над река свети Лаврентий, защото гледката е величествена. Тя тръгва от Големите езера, пресича Онтарио, Квебек и се влива в Атланта. Бих го завел при моите приятели индианците от племето мохоки в резервата Канауаки, които между другото са доста богати хора. Техни са едни от най-хубавите филмови студиа, те са построили и Ню Йорк сити. Освен, че са големи специалисти в изграждането на големи стоманени конструкции, те имат много добре развит вестибуларен апарат. Те са страшно интелигентни и образовани, дори веднъж майка ми ми беше на гости и когато я запознах с тях, тя не можа да повярва, че са индианци. Много пъти съм водил свои приятели от България в техния магазин с уникални предмети от индианския фолклор. Там Венчето Коканова беше написала в книгата за впечатления: „Господи, Благодаря ти, че ме доведе и тук!”.
Ако се върнем към „знаците на съдбата” как тълкуваш факта, че близо 30 г. след последното ти участие в български филм се връщаш тук за да снимаш пак с българска режисьорка и български актьори?К.Д. Последният ми български филм наистина е от далечната 1977 г. По онова време аз все играех шпиони, времената се смениха и сега ще играя шеф на следствие. Голямо щастие е да срещнеш жени като Иглика и продуцентката Росица Вълканова. Изпълнен съм с дълбоко уважение към тези две момичета. Знакът определено е положителен. Знаете, че това е коопродукция – германци правят осветлението, холандци – звука. Това е много добър пример за европейското интегриране. И в този дух трябва да се работи и за в бъдеще.
Колеги журналисти писаха, че се завръщаш от „изгнание” в Канада. Така ли го приемаш, чувстваш ли се емигрант?К.Д. Не, в никакъв случай. Чувствам се като всички канадци и никой от тях не ме приема като емигрант. Аз съм силно интегриран там.
А познаваш ли канадец емигрант?
К.Д. /усмихва се/ Не! Те просто се преместват от едно място на друго, защото Канада е голяма. Например жената, с която живея е от северозападен Квебек, почти до Северния полюс. И оттам да дойдеш до Монреал е повече от 2500 км, значи би трябвало да се води емигрант. Индианка е, но се смята за канадка. Те просто мигрират непрекъснато, номади са и това е естествено за тях. Националният спорт специално на монреалчани е преместването, защото на всеки 1 юни договорите им за наем свършват. Честно ви казвам такова местене аз не съм виждал другаде. Започва едно продаване на цялата покъщнина, някои неща направо се хвърлят. Аз дълго време карах с хладилник, намерен на улицата и то в добро състояние.
След като замина през 1978 г. сънуваше ли България?
К.Д. Да! Моето заминаване си беше цяла авантюра за онова време. Правил съм проучване сред сегашни български емигранти, с каквито Канада е пълна (специално в Монреал са поне 7000) и те нямат моите сънища и угризения, защото са дошли легално. Аз 5 години непрекъснато сънувах едно и също – трябва да замина за Канада, имам паспорт, билет, всичко... отивам на летището и там изведнъж се оказва, че нямам нищо. Става невероятна лудница, събуждам се потен от този кошмар. Ходих и на психиатър. После сънят изчезна от само себе си.
Има ли тогава причина цели 27 години да не си дойдеш тук?
К.Д. Честно казано, въобще не ми е хрумвало да се връщам.
Какво изпита сега като стъпи на родна земя, представяше ли си този момент преди да тръгнеш насам?
К.Д. Представях си го и се чувствах ужасно притеснен. Обаче в мигът, в който стъпих на летището, един от митничарите извика „О! Бате Климбо, какво правиш? Аз те помня...” все едно, че всички бариери рухнаха, все едно че въобще не съм излизал от страната. Дори изгубих впечатлението, че съм на летище. Стресът ми дойде след като видях реалностите на град София. Бях шокиран от коренната й промяна.
Очакваше ли това внимание на медиите към теб? Ти буквално си разкъсван за интервюта...
К.Д. Въобще не съм очаквал. Но не ме е и впечатлява, защото отдавна съм се издигнал над тези неща. Като млад бях по-суетен. Сега съм различен под влиянието на моята канадска жена – Надин. Тя също е от нашия бранш, от 15-годишна прави специалните ефекти за игралните филми. Докосвала се е до лицата на много световни имена като Едит Пиаф, Ив Монтан, Жан Маре, Жан Габе. И въпреки всичко непрекъснато ми повтаря „Най-важното е да имаш таланта да свиеш актьорската си гордост и суета като обикновена кърпичка и да я прибереш в джоба си!”. Защото тази гола суета често те прави нещастен. Ти вечно ще очакваш света да ти се кланя...
Присъща ли е тази суета на българина въобще? Ти като човек наблюдавал дълго страната ни отвън, смяташ ли, че нейният образ е правилно изграден в очите на останалия свят?
К.Д. Липси определено има, но те не са само в образа, а в начина на поведението ни. Това се култивира. Колкото и хубави приказки да разказваме и колкото и рекламни брошури да пуснем, всичко зависи от поведението ни в директния контакт. Когато бях в болницата например, влиза сестрата с лекарствата и бута количката - начинът, по който влезе, по който отвори вратата и ритна количката, погледа й, ме накараха да кажа на жена ми в този момент „Това момиче е от източна Европа.” Попитахме момичето и се оказа, че е от Румъния. То беше ядосано, че трябва да върши тази работа, да се грижи за някакъв болен старец. И му личеше и не искаше да го скрие. Това е мисленето на хора, който си вярват, че трябва да бъдат Царици, а са Пепеляшки. Свободно мислещите хора имат точно обратния архиетип на поведение. Те са доста по-земни и всеки си знае гьола.
Нека прескочим в една по-приятна тема – рождения ти ден, който е и поводът за това интервю...
К.Д. Да! Роден съм в петък, в 13 часа на обяд. На младини бяха ми предсказали, че дълго ще пребивавам в далечна и студена страна - това влудяваше добрата ми майка, защото тя си представяше, че става дума за Сибир. Знаете кой отиваше в Сибир по онова време. Друго интересно нещо, което са ми предсказвали е, че ще печеля много пари и все без пари ще съм! И то май си е точно така...
Как ще отпразнуваш рождения си ден?
К.Д. Имам едно голямо огнище, което съм си направил аз. Каня много гости и кой, каквото си е донесъл си го пече там. Няма го този момент аз да седна и да слугувам на гостите, все пак празникът е мой. Няма официалности, всеки се забавлява както си иска – свободно. Дори моят 9-годишен внук, който живее с родителите си в Лондон знае, че при мен свободата е най-важна. Тъй като е много зает в училище почти не му дават да гледа телевизия, но като е при мен му казвам: „Ти си в страната на свободата! Ако искаш въобще не заспивай и гледай колкото можеш”.
Щастлив ли си в момента?
К.Д. В момента живея малко като отшелник, в една гора. Алергичен съм към градския трафик, шума. Имам си брадва, цепя си сам дърва, защото е много студено, има много сняг. Къщичката ми е типично канадска, от онези дървените и съм си я построил почти сам. Имам си балкон, от който си наблюдавам близкия поток. Чувствам се страшно доволен от сегашния си начин на живот.
За 66 години през много неща си минал, има ли все още нещо, от което много се страхуваш?
К.Д. Да! Казано ми е да внимавам какво и колко говоря, тъй като аз съм си класически дърдорко. Мога да изтърся нещо и после да съжалявам цял живот. Така че все още много ме е страх да не прехвърля чувството за мярка.

Тъжно....много тъжно....ние сме поколението,израснало с неговите рисунки!Какво да кажеш в такъв момент?
Поклон пред паметта му!Все по-малко остават достойните българи!Дано си на по-добро място!
Помня,че в другата България по БТВ даваха филм за него.

Ето последното нещо,което прочетох,от бате Климбо,мир на праха му!

М А Й М У Н Я К А

Климент Денчев, Климбо

След няколко години работа по телевизионните студии, след непрекъснати усилия за усвояване на текстове на други езици, записи на песни, със стотици рисунки на ,,живо” снимки, монтажи, след 10 международни награди, с една – GEORGE FOSTER PEABODY-AWARD – награда за заслуга към развитието на младите поколения на институцията – Peabody – за хуманитарни заслуги, след определението на съвета на родителите контролиращи телевизионните продукции за деца в Канада, емисията KLIMBO получава – PRIX D’EXELENSE e най- гледаното детско предаване от бряг до бряг. Канадските брегове бая широки... все пак. Е? Свърши – остана споменът да избледнява.

Аз все още не разбирам какво става. Ведро усмихнат, като звезда без проблемна, чакам някой режисьор да ме покани. НИКОЙ НЕ МЕ КАНИ.Телефонът мълчи като стол. Минават месеци. НИЩО. Някой ми каза,че ако нямам АГЕНТ нищо няма да излезе от мен... АГЕНТ? Започвам да излудявам. АГЕНТ?... и тук ли бе? От агенти бегах. “ААА без агент не мож прокопса. Агентурната мрежа е метната и де що рибоци шават, шават замрежени. Глобализация.... Ама нали сме Демокрация.?”

– Да. ГЛОБАЛНА ДЕМОКРАЦИЯ.

Нейсе, намирам агент. Той се явява като диспетчер, но взима 15% от предполагаемия хонорар защото знае къде какви снимки се правят из околноста. Колко филма са в препроизводство. Колко реклами се снимат. Какви типажи се търсят. Изпратен съм за пробна снимка. Ролята – ПИРАТ. Поглеждам се в огледалото. Вътрешният ми глас нашепва – ТИ СИ, ТИ СИ. Желчо Мандаджиев ме е учил, че самочувствието е главното. Влизам със самочувствие и ...ахвам. 35 актьора наредени в дългия и тесен коридор водещ към залата за проби, ч...акащи като проститутки за преглед при венеролог... всички за ПИРАТ повикани. Никой с никого не разговаря. Мълчание. Всички съперници... за едина – ПИРАТ. Бях избран за РОЛЯТА.

На следващият ден съм в точно определеното време в огромния снимачен павилион където е построен един испански галеон... като истински, с мачти и платна. Изглежда страховит на фона на платняното небе по което се разхождат прожектирани розови облаци.Още не са ми обяснили какво да правя. Дисциплиниран, чакам, не питам, не досаждам, защото зная колко са неприятни актьорите дето пърхат около режисьора с въпроси: – ,,ами аз, аз какво да правя, сега. “На такива, големият български педагог и режисьор СТЕФАН СЪРЧАДЖИЕВ нареждаше: “Седни там някъде и...уж, МИСЛИШ.”




Третият асистент на ГЛАВНИЯ ме поставя на “терена”. Вторият асистент ми дава нареждания: – “пиратът лежи, спи облакатен на голямо дървено буре и”... в това време някои го повика по преносимото радио закачено до рамото му също като на полицаиите. Идва първият асистент на режисьора, за да се убеди, че са ми обяснили каво трябва да изиграя. – “Така”...(следва авторитетна пауза, че нали е Първият асистент на все още непоявилия се РЕЖИСЬОР) – “Значи, пирата спи. Не мърда, в ръката държи ключ. Ключа от касата за скъпоценности. Животинчето се спуска по въжето...” Аз настръхвам: – “Един миг моля, какво животинче?” – ,,Маймунчето” – продължава в опиянение Първия асистент, който се вижда вече като Втор ФЕЛИНИ – “То скача от мачта на мачта, спуска се по въжето, стъпва на главата на спящия пират, взима от ръката му ключа. И избягва. ТОВА Е”. Започва да ми просветлява, моята роля е да спя, за да ми стъпне на главата една маймуна. Не, че съм расист, нямам нищо против някой раси, но... има едно неудобство... никой не ме е предупредил, че ще снимам с животно пък и особено ме е страх от контакт с маймуни.... цял живот избягвам всякакво съприкосновение с този вид... опитвам се да обяснявам. ПЪРВИЯ отегчено ме премерва с поглед: – “Това не е маймуна. Това е ИСТИНСКИ АКТЬОР. Партнирал е на ЕЛИЗАБЕТ ТЕЙЛОР. Животното пристига директно от Hollywood. Ще ви представя на дресьорите. Идват те – сериозни хора. Обясняват: – Положения задължителни за спазване при партньорство с маимуни. Номер едно: – НЕ гледаш маймуна никога в очите. Защо ли? – Това я дразни. Може да стане неочаквано нападателна. Номер две: Не се усмихваш. Смехът показва зъби. Зъб – нападателно поведение. Маймуната НЕНАВИЖДА смеха. Чувстото за хумор си го дръж у вас.Номер три – правиш се на умрял. Спиш. Тя леко ще стъпне на главата ти... и... това е. РАЗБРАНО?” – “Да, разбрано”, неразбираемо за никои от околните на нашия си тилилейски си мърморя..... Колко пъти съм чувал: КАКВО СИ МЕ ЗАГЛЕДАЛ, БЕ? КАКВО СИ МЕ ЗЯПНАЛ? КАКВО СЕ СМЕЕШ? КОЕ Е СМЕШНО?... “страшно е когато хората не смеят да се смеят”... Вещаеше Радой Ралин. Заставам на снимачната площадка. Изпълнявам МИЗАНСЦЕНА. Лягам-спя. Всичко е готово. Ресорите на кораба се задвижват, започва леко поклащане. Предвиденото буре “с ром” 'се търкаля от борд до борд. ГЛАСЪТ НА РЕЖИСЬОРЪТ –НАЙ-ПОСЛЕ: “ACTION”.... или “ЕКШЪН” на булгарски джурналистически език. ЗАПОЧВА СЕ. Маймуната е направлявана с окуражителния глас на дресьора: “good boy. good boy”. Не виждам какво става, но тя вече действува. Дресьорът ясно шепти: – гууд бой. И “пум” учудващо леко маймуната скача на главата ми. Сега трябва да грабне ключа, си мисля, вместо това тя се бави. Чувам: “гууд бой”. Усещам топла струя от главата към врата си. Става ми ясно, че партньора ми пикае на главата. Професионално трениран като войник-актьор, не съм чул команда: СТОП и не мърдам. СТРАХ, ЛОЗЕ ОТ МАЙМУНИ ПАЗИ. Облекчената маймунка грабва ключа от морната пиратска ръка и изчезва във висините на мачтите. СТООП, чувам възбудения глас на РЕЖИСЬОРЪТ, като, че ли той, а не ГУУД БОЙ се е катерил по мачтите. ГУУД БОЙ. РАДОСТ ВЕЛИКА. Гууд бой казвам аз, но тоз маймюн ми пика на главата. “ААА, НЯМА НИЩО” успокоява ме дресьорът. “Така е само първият път, защото като всеки артист се вълнува от първото представление”. Последваха 16 дубъла. ШЕСНАЙСЕ ПЪТИ МИ СКАЧА МАЙМУНЯКА НА ГЛАВАТА. Спираха да снимат не заради нейна грешка, ту камерата, ту осветлението, ту въжето, което хвърля сянка... на16-тия път дресьорите обявиха почивка за животното. То да не е човек да повтаря като маймуна 16 пъти едно и също. Изморява се. В позиция “спящ пират” измервам ъгъла до камерата. Слава Богу никой няма да се усети, че това е любимеца на децата – KLIMBO. За това ли, о, ГОСПОДИ завърших ВИТИЗ? Аз, който имах лична покана от директора на Народния театър да постъпя в трупата веднага след дипломирането си. Отказах. Бях се врекал да не се цепя от студенската ни група. Отидохме заедно в “провинцията” да правим Изкуство. Усещах укоризителния поглед на директора Славчо Васев: – “Хак ти е, нека сега маймуни ти пикаят на главата”. ГУУД БОЙ... почивката свърши. Артистичният ми живот преминава по екрана на паметта ми 30 секунди, като tv реклама. – “НЕ НА МОЯТА ЛИНИЯ”, този път това е гласът на ГРИГОР ВАЧКОВ.... бях застанал на една линия с него, а той беше в момента главното лице... от неопитност бях така се изтъпанил на линията на звездата. Отстъпих смутен. “ГУУУД БОЙ” мрънка дресьора на звездата играла на една линия с ЕЛИЗАБЕТ ТЕЙЛОР....– “Мойто Климбаче”, обръща се към мен ГЕОРГИ ПАРЦАЛЕВ посръбвайки от червеното си вино на едно турне... “запомни от батя си Жоро само това: ПОСТРОЙ ТАКА КАРИЕРАТА, ЧЕ ДА СИ ФИНАНСОВО НЕЗАВИСИМ. Тогава другите могат само да фанат и да те разходят”. “ГУУД БОЙ” чувам след поредния дубъл. Така един ден си измислих КЛИМЕНТ – пее и рисува. Реших, че ще бъда сам юнак на коня.... и бях. Сега сам пират на кораб и маймуни ни пикаят по главите... “Ааа, не не съм съгласен” изплува вътрешния ми глас, който странно не се беше обаждал до сега, сигурно си беше глътнал езика от студийната обстановка. “Не съм съгласен да обобщаваш и да се изразяваш в множествено число. Какво значи – ПО ГЛАВИТЕ? Маймунякът е един и пикае на ТВОЯТА глава. Какво си криеш позора в колектива”.

Мина и този епизод от живота ми. Получих ХОНОРАР, платих 15% на агента. Излизам на улицата. ХУБАВО Е ДА СИ ПОЛУЧИЛ ХОНОРАР. Гласът шепне: “Няма ли да почерпиш?” – Добра идея си казвaм – облягам се на месинговата тръба обточила бара, – “един скоч”... и след къс размисъл: “ДВА СКОЧА”. Гласът се навежда и ми шепти на лявото ухо: – “GOOD BOY, GOOD BOY”.

С голяма тъга,дойде време да ти кажем:Лека нощ,бате Климбо!Ще останеш в детските ни спомени!