Впечатления...
Публикувано на: Вто Сеп 06, 2005 5:11 pm
Да ви разкажа нещо от завръщането си на кебекарска земя.
Бяхме се уговорили с приятели при кацането в Мтл да им погостуваме 1-2 дни и тогава да отпрашваме към Явебек. По този повод не трябваше да взимаме наветата до автогарата, а да се доберем до околностите на пазара Жан Талон. Как? Аааа, с такси от летището ще ни отрежат главите, значи с градски транспорт: нищо че се сменят 2 автобуса и метро, спирката е на входа на летището, багажът не е много (само 1 дебел сак 30 кг и 3 куфара на колелца!, колко му е да ги търкаляме от автобус до автобус
). речено-сторено. За първия автобус - лесно. С количката от летището до спирката и само хвръляме багажа в буса. Стигаме до спирката, на която трябва да слезем. Зор голям: мъжът ми вече почва да огъва краката под 30-кг-вата чанта и едва смъква големия куфар след нея. Аз нямам проблем с малките куфарчета, но не мога да му помогна за тежкия сак. Препотени, се оглеждаме за спирката на следващия рейс. В това време един кебекарски младеж се спира до нас, вместо да си продължи към неговата спирка, упътва ни накъде да вървим за нашата, и се оказва, че трябва да минем през подлез 
Момчето ни пита имаме ли нужда от помощ, ама ние - не бе, каква помощ, сами ще се оправим. Аз се заемам с 3-те куфара, а мъжът ми със "сакчето". Аз също почвам да се препотявам: двете малки куфарчета едно върху друго ги тегля с едната ръка, с другата тегля големия... Момчето, на което отказахме да ни помогне, върви на няколко метра встрани от нас и ни наблщдава. Стигаме до подлеза и той ни посочва, че можвм да се смъкнем по наклона вдясно, където няма стъпала, вместо да се мъччим по стълбите. Благодарим му и свиваме в дясно към наклона, а той слиза по стълбите. Оказва се, че се е спрял да ни чака в подножието на стълбите. Пресрещна ни, грабна сака от ръцете на мъжа ми, метна го на рамо и го отнесе като куцо пиле домат до спирката Там го стовари до спирката, ние след него и останалиа багаж, и като свършихме с благодарностите (защото се оказа, че той въобще е нямал път през подлеза и тръгна да се връща), видяхме, че сме се цопнали най-отпред на дългата опашка за рейса. С мъжа ми се разбираме, че ще изчакаме народа да се качи, и ние тогава. Обаче задава се автобуса и жената, стояща най-отпред на опашката разперва ръце да препречи пътя на останалите и вика: Заповядайте, вие с багажа се качвайте първи. Ние се опитваме да протестираме, но всички останали я подкрепят и ние се качваме пурви. Шофьорът въобще не поиска да ни гледа билетите, само да сме минавали назад. На слизане се оказваме мъжът ми до предната врата с големия куфар, аз до задната с останалия багаж. Преценям, че той ще трябва да слезе, да остави куфара на тротоара и да дойде на задната врата, за да се качи и да вземе сака, а аз да сваля 2-те куфарчета. Тръгвам да слизам с тях, и един мъж до мен мимоходом ме попита това мое ли е (за сака) и се наведе да го вземе. Едва успях да извикам: Атансион, силь ву пле, се тро лурд!
И така, оказваме се пред спирка Лионел Гру. Боже, и тук няма ескалатор Размисляме дали да се обадим на нашите приятели да ни пресрещнат, но се отказваме: то си е живо предизвикателство да се доберем до тях сами с градския транспорт. На почивки и прилълзявания се добираме до входа на спирката. Мъжът ми хлътва навътре, а аз с трите куфара се опитвам да вляза през летящата врата. Обаче не става 
Как хем да си държа вратата, хем да вракарм през тесния вход куфарите, които тегля успоредно след себе си Оглеждам се за някой, който да влиза , за да го помоля да ми задържи вратата, но това вече е сторено: една мацка на бегом се приближава, хваща вратата, а друга ми взима единия куфар и го вкарва. За мен остава другия. И това препятствие е минато! Нямах време да се порадвам на победата си обаче, защото веднага съзирам следващото изпитание: да смъкна по стълбите 3-те куфара. Вече съм плувнала в пот... Решавам, че ще чакам мъжа ми, който не се вижда наоколо, но сигурно ще остави сака някъде долу и ще дойде на помощ. Обаче един минувач се впуска на помощ, прегръща големия куфар и тръгва по стълбите. Мъжът ми го пресрещна и го пое някъде на средата на стъпалата. Слезли долу, той пак ме зацепва, защото сакът е изоставен сам някъде и той отива да се бори с него.
Следващо препятствие: да мина през бариерката на метрото! Пускам си билетчето, отварят ми вратичката и пак мъките с 3-те куфара, влачени успоредно, се повтаря. Успявам да ги подредя един след друг и така се опитвам да ги вкарам един след друг през бариерата. За да е по-интересно, първия куфар се заклещва в рогата на вратичката (нали знаете, дето са 3 и се въртят около хоризонтална ос, а ти през това време минаваш). Ни напред, ни назад... Жената от будката излиза и прехвърля 2-те малки куфарчета от вътрешната страна. За мен остава само големия куфар. примъкнах го.
Нататък няма да ви описвам така подробно. Влизането и излизането от влака беше сравнително лесно, а после се обадихме по тел. на нашия човек да дойде да удари едно рамо.
Та така: в този ден, всички, които имаха нещастието да ни засекат, мъкнаха багажи
Кебекари ни бяха казвали, че те (кебекарите) много помагат, но само ако ги помолиш, иначе те подминават. Е, случилото се опроверга това твърдение. Такава отзивчивост не бях срещала... И не един, а сума ти хора...
Та когато обобщавам какви са тези или онези, да имаме предвид и такива случки. Аз лично нямам думи за благодарността си.
Бяхме се уговорили с приятели при кацането в Мтл да им погостуваме 1-2 дни и тогава да отпрашваме към Явебек. По този повод не трябваше да взимаме наветата до автогарата, а да се доберем до околностите на пазара Жан Талон. Как? Аааа, с такси от летището ще ни отрежат главите, значи с градски транспорт: нищо че се сменят 2 автобуса и метро, спирката е на входа на летището, багажът не е много (само 1 дебел сак 30 кг и 3 куфара на колелца!, колко му е да ги търкаляме от автобус до автобус
). речено-сторено. За първия автобус - лесно. С количката от летището до спирката и само хвръляме багажа в буса. Стигаме до спирката, на която трябва да слезем. Зор голям: мъжът ми вече почва да огъва краката под 30-кг-вата чанта и едва смъква големия куфар след нея. Аз нямам проблем с малките куфарчета, но не мога да му помогна за тежкия сак. Препотени, се оглеждаме за спирката на следващия рейс. В това време един кебекарски младеж се спира до нас, вместо да си продължи към неговата спирка, упътва ни накъде да вървим за нашата, и се оказва, че трябва да минем през подлез Момчето ни пита имаме ли нужда от помощ, ама ние - не бе, каква помощ, сами ще се оправим. Аз се заемам с 3-те куфара, а мъжът ми със "сакчето". Аз също почвам да се препотявам: двете малки куфарчета едно върху друго ги тегля с едната ръка, с другата тегля големия... Момчето, на което отказахме да ни помогне, върви на няколко метра встрани от нас и ни наблщдава. Стигаме до подлеза и той ни посочва, че можвм да се смъкнем по наклона вдясно, където няма стъпала, вместо да се мъччим по стълбите. Благодарим му и свиваме в дясно към наклона, а той слиза по стълбите. Оказва се, че се е спрял да ни чака в подножието на стълбите. Пресрещна ни, грабна сака от ръцете на мъжа ми, метна го на рамо и го отнесе като куцо пиле домат до спирката Там го стовари до спирката, ние след него и останалиа багаж, и като свършихме с благодарностите (защото се оказа, че той въобще е нямал път през подлеза и тръгна да се връща), видяхме, че сме се цопнали най-отпред на дългата опашка за рейса. С мъжа ми се разбираме, че ще изчакаме народа да се качи, и ние тогава. Обаче задава се автобуса и жената, стояща най-отпред на опашката разперва ръце да препречи пътя на останалите и вика: Заповядайте, вие с багажа се качвайте първи. Ние се опитваме да протестираме, но всички останали я подкрепят и ние се качваме пурви. Шофьорът въобще не поиска да ни гледа билетите, само да сме минавали назад. На слизане се оказваме мъжът ми до предната врата с големия куфар, аз до задната с останалия багаж. Преценям, че той ще трябва да слезе, да остави куфара на тротоара и да дойде на задната врата, за да се качи и да вземе сака, а аз да сваля 2-те куфарчета. Тръгвам да слизам с тях, и един мъж до мен мимоходом ме попита това мое ли е (за сака) и се наведе да го вземе. Едва успях да извикам: Атансион, силь ву пле, се тро лурд! И така, оказваме се пред спирка Лионел Гру. Боже, и тук няма ескалатор
Размисляме дали да се обадим на нашите приятели да ни пресрещнат, но се отказваме: то си е живо предизвикателство да се доберем до тях сами с градския транспорт. На почивки и прилълзявания се добираме до входа на спирката. Мъжът ми хлътва навътре, а аз с трите куфара се опитвам да вляза през летящата врата. Обаче не става Как хем да си държа вратата, хем да вракарм през тесния вход куфарите, които тегля успоредно след себе си Оглеждам се за някой, който да влиза , за да го помоля да ми задържи вратата, но това вече е сторено: една мацка на бегом се приближава, хваща вратата, а друга ми взима единия куфар и го вкарва. За мен остава другия. И това препятствие е минато! Нямах време да се порадвам на победата си обаче, защото веднага съзирам следващото изпитание: да смъкна по стълбите 3-те куфара. Вече съм плувнала в пот... Решавам, че ще чакам мъжа ми, който не се вижда наоколо, но сигурно ще остави сака някъде долу и ще дойде на помощ. Обаче един минувач се впуска на помощ, прегръща големия куфар и тръгва по стълбите. Мъжът ми го пресрещна и го пое някъде на средата на стъпалата. Слезли долу, той пак ме зацепва, защото сакът е изоставен сам някъде и той отива да се бори с него. Следващо препятствие: да мина през бариерката на метрото! Пускам си билетчето, отварят ми вратичката и пак мъките с 3-те куфара, влачени успоредно, се повтаря. Успявам да ги подредя един след друг и така се опитвам да ги вкарам един след друг през бариерата. За да е по-интересно, първия куфар се заклещва в рогата на вратичката (нали знаете, дето са 3 и се въртят около хоризонтална ос, а ти през това време минаваш). Ни напред, ни назад... Жената от будката излиза и прехвърля 2-те малки куфарчета от вътрешната страна. За мен остава само големия куфар. примъкнах го.
Нататък няма да ви описвам така подробно. Влизането и излизането от влака беше сравнително лесно, а после се обадихме по тел. на нашия човек да дойде да удари едно рамо.
Та така: в този ден, всички, които имаха нещастието да ни засекат, мъкнаха багажи
Кебекари ни бяха казвали, че те (кебекарите) много помагат, но само ако ги помолиш, иначе те подминават. Е, случилото се опроверга това твърдение. Такава отзивчивост не бях срещала... И не един, а сума ти хора...
Та когато обобщавам какви са тези или онези, да имаме предвид и такива случки. Аз лично нямам думи за благодарността си.
Ама тоя имигрантски сак оплеска работата 
Анито - и какво всичко това за да си спестите 31 КАД за такси?... хъммм 
Ама пук колко други забранени работи носихме... 
skrita kamera bez kamerata 
обаче тамошните цигани как помагат .... кебекуата ряпа да ядат 