Път, дълъг десет хиляди стъпки, започва с първата стъпка.
Лао Дзъ
Човекът се ражда, отваря очи и започва да опознава света, който го заобикаля. Той е още толкова малък и толкова безпомощен, че не може дори да седи сам и трябва да го подпрат със завивката и възглавничката му. Времето минава. Той расте и укрепва и идва моментът, когато трябва да се научи да ходи и да направи първата крачка - да постави началото на всичко, което му предстои да извърши или да му се случи в живота. След първата крачка той ще направи може би хиляди, може би милиони крачки, но винаги най-важна и най-трудна ще остане тази първа крачка.
И тази история ще се повтаря отново всеки път, когато той трябва да постави начало на нещо ново в своя живот.
Всяко начало е трудно!
Защото трябва не само да се вземе решение, но и да се преодолее инерцията на всекидневието, с което сме се сраснали. Защото трябва да се преодолее инерцията на нашето мислене и инерцията на нашия живот, инерцията на времето, в което живеем.
И ние искаме или не, осъзнавайки или не отговорността пред себе си и пред другите, вземаме решение, правим първата крачка и тръгваме по пътя.
По кой път, ще попитате вие.
Защо питате, ще ви отговоря с въпрос аз. Питайте себе си. Нали вие всеки ден го правите. Вие всеки ден вземате решение и тръгвате по пътя, който сте избрали.
Е, ясно, ще кажете вие. Пак ще ни разказвате историята от книгата “Алиса в страната на чудесата” на Луис Карол.
Да. Това, което ще ви разкажа в тази книга, има действително доста общо с историята за Алиса в страната на чудесата, но в него има и още много важни и сериозни неща.
Освен това сигурни ли сте, че сте запознати с цялата история за Алиса, а не само с част от нея, защото аз сега възнамерявам да ви запозная с цялата.
И така, Алиса, виждайки Котарака на дървото, го попитала:
- Извинете, не бихте ли ми казали накъде да вървя?
- Зависи къде искаш да отидеш! – отвърна Котарака.
- Все ми е едно къде....
- Значи все едно е и накъде ще вървиш!
- Ама аз ВСЕ НЯКЪДЕ искам да стигна! – поясни Алиса.
- О, ти все ще стигнеш някъде – стига да вървиш достатъчно
дълго! – заключи Котарака.
Е, можеш ли да го отречеш?
Какво правят хората, когато истината е очевидна, но не искат да я приемат?
Те просто прогонват нежеланите мисли и ги заменят с други. Правят всичко възможно да не изглеждат глупави най-вече в собствените си очи.
Как го правят? Ами, отклоняват разговора в друга посока.
Така че Алиса реши да го попита нещо друго:
- Що за хора живеят насам?
- Ей, НАТАМ – махна с дясната си лапа Котарака – живее Шапкаря. А пък, ей, НАТАМ – и той махна с лявата си лапа – живее Мартенския заек. И двамата са смахнати.
- Ама аз не искам да ходя при смахнати! – възкликна Алиса.
- Искаш, не искаш – няма как – възрази й Котарака. – Всички тук са смахнати. Аз, ти ...
- Вие пък откъде знаете, че АЗ съм смахната?!
- Трябва да си – отвърна Котарака. – Иначе какво ще търсиш тук?
Навсякъде живеят хора, хора като хора, и на пръв поглед, всичко е наред. Но не бързайте с изводите. Всички тук са смахнати! Но не го разбират. Като че ли само Котарака го разбира ...
А откъде той знае, че Алиса е също смахната.
Ами защото тя живее в този свят, иначе какво ще търси тук...
И така, тук, пред нас, застава големият въпрос:
Как да се живее в един свят, в който всички са смахнати? В каква посока да направим първата крачка, когато НАКЪДЕТО и да тръгнеш, ще стигнеш НЯКЪДЕ, а всички тук са смахнати?
- Ами вие, откъде знаете, че сте смахнат?
- Да започнем с това ... аз ръмжа, когато се радвам, и махам с опашка, когато се разсърдя. Значи не съм наред, сиреч, смахнат съм.
- Според мен вие не ръмжите, а мъркате – каза Алиса. – Аз поне му викам така.
- Викай му както си искаш, все е тая – рече Котарака.
Да започнем с това.... , че ние, каквото и да правим, веднага и винаги имаме някакво обяснение. Не ви ли изглежда странно?
След като всеки от нас за всяко нещо винаги има обяснение, то всяко нещо би следвало да има, колкото си искаш, обяснения... Значи, ако ние приемем тези наши обяснения, без да разбираме тяхното естество и природата на нашия ум, то не сме наред, сиреч, смахнати сме.
Е, можем да наричаме нещата както си искаме, все е тая.
